Photo by Yana Punkina

Град, където винаги е ноември.

Тук хората трудно летят

сред високите стъклени сгради,

надупчили небето,

затова не сънуват.

И понеже не съм ни жена, ни сестра,

а обичам не е достатъчно основание

за достъп до реанимационната зала,

стоя нелепо в болничния коридор

като коледна елха,

завърнала се през юли.

От случайно разтворената книга

се посипват елхови иглички

и не знам на коя страница е

Светото семейство,

на коя съм закъсняла сянка,

приютена от чуждо дърво.

 

Аксиния Михайлова от Смяна на огледалата, Жанет 45, 2015

È una città dove fa sempre novembre.

Qui la gente vola con difficoltà

tra gli alti edifici di vetro

che trapuntano il cielo,

è per questo che non ha sogni.

E poiché non sono né tua moglie, né tua sorella,

e amare non dà diritto di accesso

alla sala di rianimazione,

resto nel corridoio dell’ospedale,

come un albero di Natale

ritrovato in luglio

quando dal libro aperto distrattamente

si spargono aghi di abete

e non so in quale pagina sia

la Sacra Famiglia,

su quale pagina sto come un’ombra in ritardo

ospite di un albero altrui.

 

Traduzione di Emilia Mirazchiyska e Francesco Tomada