А АКО ПРЕДПОЛОЖИМ…

 

Реплика към казаното от Одън и Уилямс

във връзка с картината на Пиетер Брьогел

“Пейзаж с падането на Икар”

 

 

А ако предположим,

че никой освен нас, гледащите тази картина

(и художника, разбира се)

не може да види изчезващите във водите

един сгънат и един прав гол крак

(несъмнено на падналото от небето момче),

 

ако предположим,

че нито орачът, наблягащ на ралото,

нито овчарят, обърнат с гръб към морето,

нито някоя от овцете му,

нито дори екипажът на изящния кораб,

който се плъзга толкова грациозно толкова близко

до удавника,

нито онзи мъж, наведен към него от брега

(ако червената шапка не подсказва,

че това е самият художник

и следователно не е като другите,

а ако той е просто рибар,

зает със своето дело) –

 

никой от тях

не е могъл да чуе плясъка

на падащото тяло,

да зърне шеметното му въводняване,

 

ако предположим, казвам –

защото може би тъкмо такава

е била волята на създателя

на този умален свят вътре в рамката:

да покаже едновременно

в едно общо пространство

две несъвместими реалности –

едната отсамна, позната на всички ни,

и другата,

която бледо прозира по ръба й понякога –

другата,

в която няма орачи, овчари, рибари

и бързащи кораби,

а само чудовища с огромни рогати глави

върху човешки туловища,

магически лабиринти и кули,

и юноши, които политат към слънцето

с восъчни невъзможни крила,

 

ако предположим…

 

 

Тогава

кой ще знае, че някъде може да има Икар,

кой ще го чуе и види с отсамните си сетива?

И дали ако някой наистина

все пак пробие умствената стена

и се протегне да го измъкне на сушата,

за да го спаси

от уречената му,

многократно написана

и затова неокончателна гибел,

дали този някой

няма с това да го убие завинаги,

както рибарят на Брьогел

би направил със своята риба,

ако беше му позволено да я извади

в нашия въздух?

 

27 февруари 2009 г.

AND WHAT IF WE SUPPOSE…

 

A remark to what W.H Auden and William

Carlos Williams say regarding Pieter Bruegel’s

picture “Landscape with the fall of Icarus”

 

 

Yet if we suppose

that none but us, staring at this picture

(and the artist, of course),

could see the disappearance in the water

of one folded bare leg and one stretched

(undoubtedly belonging to the boy fallen from the skies) –

 

If we suppose

that neither the ploughman pushing the plough,

nor the shepherd, his back to the sea,

nor any of his sheep,

nor even the crew of the exquisite ship,

sliding so gracefully so close

to the drowning boy,

neither the man leaning towards him from the shore

(if the red hat doesn’t reveal

that is actually the artist himself

and therefore different from the others,

rather than a mere fisherman,

intent on his task) –

 

None of these

has been able to hear the splash

of the falling body,

and see its tumultuous submergence into the water,

 

If we only suppose, I say –

‘cause maybe it’s exactly what

the creator of this diminutive world

within the frame of the picture

was trying to do:

to show simultaneously

in a single space

two incompatible realities –

the one on this side, familiar to everyone,

and another one

that can sometimes be glimpsed along its edge –

that other one

that holds no ploughmen, shepherds, fishermen

and speeding boats,

but only monsters with huge horned heads

on human trunks,

magical labyrinths and towers,

and youths flying with soar to reach the sun

on their impossible wings of wax,

 

If we suppose…

 

Then,

who would’ve known that somewhere there could exist an Icarus,

who could’ve seen and heard him with his this-side senses?

And if someone really

managed to break the mental wall

and reach out to pull him from the water

and save him

from his doomed,

repeatedly re-written

and therefore inconclusive death;

would not this somebody

kill him off in the act once and for all,

just as Bruegel’s fisherman

would kill his fish,

if he were allowed to pull it out

into our air?

27 February 2009

 

Translated from the Bulgarian by Yuliyana Todorova

E SE SUPPONIAMO…

 

Replica a quanto detto da Auden e Williams

sul quadro di Pieter Bruegel

“Paesaggio con la caduta di Icaro”

 

 

E se supponiamo

che nessuno tranne noi osservatori di questo quadro

(e l’artista, ovviamente)

possa veder sparire nelle acque

una gamba piegata e una distesa e nuda

(senza dubbio del ragazzo caduto dal cielo),

 

se supponiamo

che né l’aratore che preme sull’aratro,

né il pastore voltato di schiena verso il mare,

né nessuna delle sue pecore,

e nemmeno l’equipaggio dell’elegante nave

che tanto graziosamente scivola lì vicino

al naufrago,

né quell’uomo sulla riva chinato verso di lui

(se il cappello rosso non suggerisce

che costui è l’artista stesso

e quindi non è proprio come gli altri,

ma bensì solo un pescatore

concentrato sulla sua attività),

 

nessuno di loro

ha sentito lo schiaffo

del corpo in caduta,

o intravisto la sua vertiginosa entrata in acqua

 

se supponiamo, dico,

perché era forse esattamente questa

la volontà del creatore

di questo minuscolo mondo incorniciato:

mostrare contemporaneamente

in uno spazio comune

due realtà inconciliabili:

una del “di qua”, nota a tutti noi,

e l’altra,

che talvolta traspare pallida ai suoi estremi,

quest’altra

in cui non ci sono aratori, pastori, pescatori

e navi che corrono,

ma solo mostri con l’enorme testa cornuta

montata su un tronco umano,

magici labirinti e torri,

e giovinetti che si librano verso il sole

con impossibili ali di cera,

 

se supponiamo…

 

 

Allora

chi saprebbe che da qualche parte può esserci (un) Icaro,

chi lo sentirebbe e vedrebbe con i suoi sensi del “di qua”?

E se anche qualcuno riuscisse davvero

a far breccia nel muro mentale

e si allungasse per trarlo sulla terra ferma

per salvarlo

dalla sua fine stabilita,

scritta e riscritta

e perciò mai definitiva,

questo qualcuno

non lo ucciderebbe forse per sempre,

come farebbe il pescatore di Bruegel

col suo pesce,

se avesse il permesso di tirarlo fuori

all’aria che respiriamo?

 

27 febbraio 2009

 

Traduzione dal bulgaro di Alessandra Bertuccelli